Съдържание:
1.Какво представлява сифилисът?
2.Каква е епидемиологията на сифилиса?
3.Каква е етиологията и патофизиологията на сифилиса?
4.Каква е класификацията на сифилиса?
5.Каква е клиничната картина при първичен сифилис?
6.Каква е клиничната картина при вторичен сифилис?
7.Каква е клиничната картина при латентен сифилис?
8.Каква е клиничната картина при третичен сифилис?
9.Каква е клиничната картина при невросифилис?
10.Каква е клиничната картина при вроден сифилис?
11.Каква е диференциалната диагноза при сифилис?
12.Как се поставя диагнозата?
13.Какво е лечението на сифилиса?
14.Каква е прогнозата на сифилиса?

Сифилисът е хронично системно заболяване, което се причинява от Treponema pallidum (бледа трепонема). В медицинската литература в миналото болестта често е наричана “големият имитатор”, поради сходствата си в клиничната картина с тази на различни други заболявания.
Сифилисът се характеризира с редуването на клинично проявени (дефинирани като първичен, вторичен и третичен сифилис) с латентни епизоди.

Епидемиология на сифилиса
Сифилисът е инфекциозно заболяване и в над 95% от случаите се предава при полов акт. Обикновено първичните лезии са локализирани с гениталната област, но е възможно да бъдат открити и в други зони. Освен по полов заболяването се предава и по кръвен път. Поради тестуването на дарителската кръв за хемотрансмисивни инфекции, пренасянето на сифилис по този механизъм е изключително рядко. По кръвен път обаче е възможно инфектирането при използване на общи инжекционни инструменти от лица, употребяващи венозни наркотици. Третият механизъм, по който става пренасянето на инфекцията е вертикалният – от болната майка на плода чрез плацентарното кръвообращение. В наши дни са казуистични случаите на битово предаване на инфекцията (чрез използване на общи прибори и съдове за хранене), както и професионалното заразяване.
Характерна за сифилиса е цикличността в разпространението му. Този феномен все още не е намерил своето научно обяснение. Болшинството от авторите предполагат, че тази цикличност е свързана най-вече с биологичните особености на Treponema pallidum, а не само със социално-икономически фактори.
Заболеваемостта от сифилис в България също, аналогично на световните тенденции има циклично редуващи се епизоди на повишаване и понижаване броя на инфектираните. Последният пик на заболеваемостта беше регистриран през периода 1994-2002 година, като най-висок брой пациенти беше регистриран през 1998 година (38/100 000 души население). Характерна особеност на тази “епидемия” в сравнение с предходните беше и рязкото нарастване на броя на случаите с вроден сифилис. От регистрираните 1-2 случая годишно за годините преди 1996, броят им се увеличи до 52 през 2002 година.

Етиология и патофизиологията на сифилиса
Treponema pallidum е микроаерофилна спирохета, която се отнася към рода Treponema. Тя е открита от Schaudin и Hoffmann през 1905 година, а през 1998 година беше описан генетичния й код.
Treponema pallidum е спираловиден микроорганизъм, който се характеризира с типичните си плавни движения, по които може да бъде разпознат в живо състояние. Микроорганизмите се делят на всеки 30-33 часа, което има значение за провежданото лечение.
От имунологична гледна точка трепонемата представлява мозайка от протеини и протеин-липополизахаридни комплекси. Те представляват антигенен стимул за образуване на голям брой антитела в макроорганизма, който се е срещнал с причинителя на сифилиса.
Извън организма спирохетата преживява няколко часа във влажна среда, но умира бързо при изсъхване и под въздействието на светлина и дезинфекционни средства.
Патогенезата на заболяването може да бъде описана като инвазивна. В човешкия организъм трепонемата навлиза през интактна лигавица или увредена кожа. Веднъж попаднали в организма трепонемите първоначално предизвикват локална реакция около мястото на навлизането им. Този процес се последва от разпространението им чрез кръвната циркулация при което достигат до множество органи и системи, включително и ЦНС. Тази спирохетемия обяснява и многообразните клинични прояви на заболяването.
Спрямо сифилиса не съществува вроден естествен и придобит след преболедуване имунитет. Придобит имунитет обаче съществува за ограничен период по време на първия стадий на сифилиса, през който човек не може да бъде супер-инфектиран.
Антигените на бледата трепонема водят до образуване в засегнатия организъм на два типа антитела: анти-кардиолипинови и анти-трепонемни. Те имат различна, но характерна динамика през различните фази на болестта и проследяването и съпоставянето им е в основата на лабораторната диагностика на сифилиса.

Класификация на сифилиса
В класическата клинична картина на нелекувания придобит сифилис се разграничават 3 стадия: първичен, вторичен и третичен, разделени във времето от фази на асимптомно протичане. През последните десетилетия под влияние на редица фактори се наблюдава промяна в класическата клинична картина на заболяването. Естествената патоморфоза на сифилиса се приема за причина за наблюдаваните атипично протичащи случаи – напр. дългогодишно асимптоматично протичане, последвано от развитие на късни клинични форми, моносимптомни прояви и др. При съпътстващи заболявания, имунен дефицит (като ХИВ-инфекция или при имуносупресивна терапия) се наблюдава по-тежко протичане на заболяването и развитие на атипични клинични форми.

Приетата у нас класификация на заболяването е по-детайлна от тази, предложена от СЗО:

Syphilis primaria seronegativa
Syphilis primaria seropositiva
Syphilis secundaria recens
Syphilis secundaria recidiva
Syphilis secundaria latens
Syphilis latent – recens, tarda, indeterminate
Neurosyphilis recens
Tabes dorsalis
Paralysis progressiva
Syphilis visceralis
Syphilis maligna
Syphilis congenita praecox
Syphilis congenita tarda
Syphilis congenita latens

Клинична картина при първичен сифилис
Началото на първичния стадий настъпва след инкубационен период, който продължава средно 26 дни. В съвременната динамика на сифилиса се отчита тенденция за удължаване на инкубационния период.
След изтичане на инкубационния период на мястото, през което спирохетите са навлезли в организма се проявява първия признак на болестта – ulcus durum или твърд шанкър. Това е различна по големина окръглена ерозивна лезия с плитко и чисто дъно, гладки, неподкопани ръбове и характерна хрущялна плътност на основата. Няколко дни след поява на първичната лезия се увеличават и регионалните лимфни възли. Комбинацията от ulcus durum и увеличените регионални лимфни възли се означават като първичен комплекс, който има важно диагностично значение. Лезията и увеличените лимфни възли са неболезнени, поради което пациентите често недооценяват сериозността на инфекцията. Твърдият шанкър се разполага най-често в областта на гениталиите. При мъжете това са glans penis, praeputiun, scrotum, sulcus coonarius, а при жените – labia majora et minora и portio vaginalis colli uteri, perineum. Възможно е първичната лезия да се локализира и на други места, което в голяма степен е свързано със спецификата на сексуалните техники и начина на инфектиране – напр. по устните, ануса, оралната мукоза, езика, гърдите, пръстите и др. Ако не се приложи лечение промените претърпяват обратно развитие, а заболяването преминава в следваща фаза на развитие.
Характерно за хемотрансфузионният сифилис е липсата на първичен стадий на инфекцията. В тези случаи се развива направо вторичен сифилис с характерните за него клинични прояви.
В зависимост от резултатите от серологичните реакции се различават два периода на първичен сифилис:
syphilis primaria seronegativa
syphilis primaria seropositiva
Обикновено неспецифичните серологични тестове (които установяват анти-кардиолипинови антитела в серума на болните) се позитивират около появата на твърдия шанкър. В някои случаи обаче това може да стане по-късно в хода на първия стадий на болестта. Това затруднява диагностиката и изисква допълнително проследяване на пациента. Към края на първичния сифилис настъпва позитивиране и на специфичните тестове

Клинична картина при вторичен сифилис
Втория стадий на сифилиса настъпва няколко месеца след инфектирането, като обичайно продължителността му е между 6 месеца и 5 години. Интервалът между изчезването на ulcus durum и поява на характерните за вторичния сифилис прояви се означава като втори инкубационен период и продължава 5-7 седмици. През това време се отчита генерализирано увеличаване на периферните лимфни възли, което е проява на дисеминиране на инфекцията.

Характерно за вторичният сифилис е изключителното разнообразие на кожни изменения както по вид, така и по размери и форма. Това определя и изключително широката диференциална диагноза при случаи на syphilis secundaria.
В зависимост от спецификата на клиничните прояви на вторичния сифилис се разграничават syphilis secundaria recens и syphilis secundaria recidiva.
Характерно за вторичния свеж сифилисе развитието на дисеминиран обрив по кожата, предимно на трункуса. Той е представен най-често от макулозни промени, които в класическите описания са наречени roseola syphilitica. Липсват субективни оплаквания като сърбеж или болка. Обичайно лезиите са дискретни, малки по размери, бледо розови с меден оттенък. В случай, че заболяването остане неразпознато и не се приложи лечение кожните изменения регресират и настъпва вторичния латентен стадий. Неговата продължителност зависи от имунологичната защита на организма, като най-често продължава от няколко седмици до няколко месеца.
Края на латентния период се очертава от появата на характерните за вторичния рецидивен сифилис прояви. Характерно за кожните ефлоресценции е по-големият им размер и по-малък брой в сравнение с тези при вторичния свеж сифилис. Обривът при рецидивната форма на секундарен сифилис е папулозен по характер и ангажира всички кожни зони, но най-често се локализира по трункуса, на границата между гладката и окосмена кожа на главата, в областта на деколтето. При разполагането на папулите върху триещи се повърхности, те хипертрофират и оформят т.нар. condulomata lata (широки кондиломи). Това е находка, характерна за гениталната област, която се наблюдава по-често при жени, но се среща и при мъжете. От повърхността на широките кондиломи се отделя богат на спирохети ексудат, който може да бъде изследван чрез ултрамикроскопия и да се визуализира причинителя на сифилиса. Condulomata lata се приема за най-заразната форма на болестта. Типично за вторичния рецидивен сифилис е появата на бакърено-червени папули по длани и ходила. В последните години зачестяват моносимптомните форми на вторичен рецидивен сифилис с поява единствено на папулозен обрив в областта на дланите и ходилата. По-рядко и обичайно при имунокомпрометирани пациенти се откриват пустулозни сифилиди. Друга особеност на вторичния сифилис е загубата на окосмяване в областта на капилициума, и по рядко на веждите, брадата, пубисните зони и аксилите. Това рядко е изолиран белег на луетичната инфекция и се съчетава с други кожно-лигавични прояви. Отличителен белег на луетичната алопеция е ареоларното засягане – наблюдават се множествени, несливащи се, малки по размер огнища, което придава на кожата вид като на “проядена от молци”. Възможно е, макар и по-рядко, да се наблюдава и дифузна алопеция, както и комбинирана от двата описани типа. След началото на терапията сифилитичната алопеция претърпява обратно развитие.
Вторичните сифилиди, които се наблюдават по лигавиците най-често са с папулозен характер. Поради повишената влажност, топлина и триене в лигавичните области често сифилидите в тези зони хипертрофират и имат по-продължителна еволюция. Характерни вторични сифилиди са т.нар. мукозни плаки (plaques muqueuses), разположени както по оралната, така и по гениталната мукоза. Те са рязко ограничени плоски папули, с плътен инфилтрат в основата и белезникаво-сивкава повърхност.
При вторичния сифилис е възможно засягането на централната нервна система и други вътрешни органи. Най-често през този стадий на болестта ЦНС се засяга под формата на менингит с характерните за това прояви – главоболие, менинго-радикуларно дразнене и др. При развитие на базален менингит се развиват симптоми от страна на различни черепно-мозъчни нерви.
Серологичните тестове, в т.ч. специфични и неспецифични са позитивни при 99-100% от болните във вторичен стадий на инфекцията.

Клинична картина при латентен сифилис
Латентният сифилис е стадий на болестта, при който не се наблюдават клинични промени, но серологичните тестове са позитивни. Тези фази на болестта имат важно епидемиологично значение, тъй като treponema pallidum може да бъде предадена на сексуалните партньори, независимо от липсата на оплаквания.
Латентния сифилис се дели на три форми в зависимост от давността на инфекцията:
1.ранен
2.ъсен
3.неопределен
При давност на заболяването до 2 години се определя syphilis latens recens, syphilis latens tarda – при продължителност на инфекцията над 2 години, а когато анамнезата не може да определи давността на заболяването се приема syphilis latens indeterminata. Срока на инфекцията обикновено може да бъде определен въз основа на анамнезата (наличие на улцеративна лезия в областта на гениталиите или характерен обрив по тялото, дланите и ходилата и др.). Внимателния оглед на кожата и лигавичните повърхности е от изключителна важност за определяне на стадия на болестта, тъй като може да установи резидуални промени от ulcus durum, хиперпигментации от преминали сифилиди и др. За откриване на заболяването в тази фаза значение има системния серологичен скрининг на различни групи от населението, както и клиничното мислене на специалистите и търсене на серологично потвърждение на анамнестичните данни за сифилис.

Клинична картина при третичен сифилис
Характерни за третичния сифилис са прояви както от страна на кожата и лигавиците, така и от ЦНС и вътрешните органи. Този стадий настъпва обикновено 3-10 години след инфектирането, но този период е твърде условен. Съвременното развитие на болестта показва, че процентът на индивидите които достигат до третичен стадий на развитие на инфекцията е изключително малък. Доброто познаване на клиничните прояви на третичния сифилис обаче е от изключително значение за навременната диагностика и превенцията на по-нататъшни усложнения.
Подобно на вторичния сифилис, клиничните промени при третичния сифилис могат да възникнат във всички участъци от кожата. Характерно за тях е малкия брой кожни лезии с относително по-големи размери, които са по-слабо инфекциозни и от тях рядко се изолират спирохети. Третичните сифилиди са по-инфилтративни, имат склонност към разпад и зарастват с цикатрикси. Те протичат успоредно с висцералните промени. Кожните лезии могат да са макулозни, нодуларни, но патогномонични за третичния сифилис са гумозните лезии. Гумите са разположени под кожната повърхност нодуларни лезии с размер до яйце, покрити с нормална кожа и подвижни спрямо околните тъкани. С времето те нарастват, размекват се централно и образуват фистула, от отвърстието на която изтича лепкава кървениста материя, която наподобява gumma arabicum и дава наименованието им. Подобни изменения могат да се наблюдават и по лигавичните повърхности, особено по оралната мукоза. Когато гумозните лезии се образуват в областта на небцето, разпадането им води до разрушаване на подлежащата костна и хрущялна тъкан и оформяне на тежки дефекти в анатомичната структура на засегнатата зона.
Третичният сифилис засяга и опорно-двигателния апарат на организма. В костите, ставите и мускулите могат да се развият гумозни промени.
От вътрешните органи могат да бъдат засегнати черния дроб, стомаха, пикочно-половата система, но най-характерно е засягането на сърдечно-съдовата система. Най-честата локализация на луетично засягане на сърдечно-съдовата система е в областта гръдната аорта, и най-вече възходящата й част, където се развива сифилитичен мезаортит. Той е предпоставка за възникване на аневризми. Могат да бъдат засегнати коронарните и мозъчни артерии. В светлината на съвременната патоморфоза на сифилиса тези промени протичат почти безсимптомно и откриването им преди настъпване на фатални усложнения е рядко и случайно.
Серологичните реакции при третичния сифилис са позитивни в едва 50-60% от случаите.

Клиничната картина при невросифилис
Засягането на централната нервна система може да настъпи във всеки период на луетичната инфекция. В зависимост от давността на инфекцията различаваме ранен и късен невросифилис.
Проявите на ранния невросифилис са менингит и менингоенцефалит. Най-често те се наблюдават при пациенти с вторичен рецидивен сифилис, но е възможно да се срещнат дори при първичен сифилис. Проявяват се с главоболие, менинго-радикурално дразнене, засягане на черепно-мозъчните нерви при развитие на базален менингит. Възможно е да се наблюдават епилептиформени припадъци, монопарези и др. Невросифилиса често протича моно-симптомно, което налага активното му търсене.
Късният невросифилис се развива 10-15 години след заразяването, а е възможно и по-късно. Класически са описани 2 форми – tabes dorsalis и paralysis progressiva. Освен тях се наблюдава и съдов невросифилис, както и базален гумозен менингит.

Tabesdorsalis е една от формите на невросифилис с паренхиматозна увреда. Той се проявява с възбудни и впоследствие отпадни симптоми от страна на задните коренчета, задните стълбци и зрителните нерви. Основните оплаквания са свързани със стрелкащи невралгични болки, които имитират болка от страна на вътрешни органи. Те се описват като “висцерални кризи”. Друга честа проява е загуба на дълбоката сетивност (развива се сифилитична атаксия), загуба на кожна сетивност, мускулна хипотония и сухожилна арефлексия. Поради неврологичната увреда при табес дорзалис често острите промени от страна на вътрешните органи, костите и мускулите не предизвикват никаква болка. От страна на зрителния апарат се отчита отслабване на зрението, но най-характерна проява е симптома на Argill-Robertson. Той се изразява с липса на зенична реакция към светлина при запазена при конверенция и акомодация.
Paralysisprogressivaсе характеризира с психотични промени, които преминават през три условно разграничени стадия. В началото се установява лесна уморяемост, раздразнителност, главоболие, безсъние. Постепенно се развива деменция, отслабва паметта, човек става безкритичен към действията си, установяват се нарушения в координацията, говора, зрението, появява се симптома на Argill-Robertson. Болният престава да полага грижи за външният си вид, което силно контрастира с прогресивно развиващата се мания за величие. В последния стадий настъпва тежка деменция, парализи и силно нарушаване на общото състояние.
Серологичните ликворни тестове при невросифилиса са положителни, което е основен диагностичен критерий и дава основание за поставяне на диагнозата. В редица случаи, особено при късните форми, серологичните кръвни тестове са отрицателни.

Клиничната картина при вроден сифилис
Сифилисът е една от предаваните по полов път инфекции, които могат да бъдат предадени от бременната майка на плода. Колкото по-свежа е инфекцията, толкова по-голям е риска от пренасянето й на плода. Клинично проявеното заболяване също се пренася с по-голяма вероятност на детето по време на вътреутробното му развитие в сравнение с латентните форми. По същността си вродения сифилис е хемотрансфузионна инфекция. При него не се наблюдава първичен стадий на болестта. Клиничните прояви съответстват на тези наблюдавани при придобития сифилис, но има и патогномонични за вродената инфекция прояви.
В зависимост от възрастта на детето при проява на клиничните промени, вроденият сифилис се дели на ранен и късен.
Ранният вроден сифилис се развива до 2-годишна възраст и се дели на сифилис на плода, сифилис на кърмачето и сифилис на ранната детска възраст.
Сифилис на плода се наблюдава при инфектирането му в ранните срокове на бременността. В резултат на спирохетния сепсис настъпват сериозни несъвместими с живота органни увреди и се ражда мъртъв плод.
Сифилисът на кърмачето се проявява най-често в първите 2-3 месеца след раждането. Проявите са два типа – от страна на кожата и лигавиците и от страна на вътрешните органи. Кожно-лигавичните промени са представени от булозни лезии по длани и ходила (pemhygus syphiliticus), плоски кожни инфилтрати около устните, по седалището, дланите и ходилата, бразди на Robinson-Fournier, сифилитичен ринит (coryza syphilitica), паронихия. Остеохондритът на дългите кости води до развитието на псевдопарализа на Parrot. Проявите от страна на вътрешните органи са хепато-спленомегалия, тежка анемия и увредено общо състояние. Серологичните реакции при сифилис на кърмачето са силно позитивни.
Сифилиса на ранната детска възраст се проявява между първата и четвъртата година от развитието на детето. Кожните промени отговарят по морфология на тези, характерни за вторичния рецидивен сифилис, като в гънките се наблюдават хериптрофирали папули по типа на condulomata lata. Промените по дългите кости са под формата на периостит, който се открива рентгенологично. От вътрешните органи се засягат черния дроб, слезката, тестисите и очите. В тази фаза също е възможно засягането на ЦНС с изключително многообразие на клиничните прояви. Неспецифичните и специфични серологични тестове при деца със сифилис на ранната детска възраст са силно позитивни.
Разгърната клинична проява на ранен вроден сифилис днес се среща изключително рядко. Обикновено диагнозата се поставя въз основа само на серологичните находки. Клинично проявените случаи са олигосимптомни, но най-често заболяването протича латентно.
Късният вроден сифилис се открива около пубертета и дотогава нищо не е насочвало към търсене на това заболяване. Характерно за него са оскъдните кожни прояви, които наподобяват характерните за третичния придобит сифилис промени. Едновременно с тях се наблюдават и т.нар. стигмати – промени, които са патогномонични за вродения сифилис и са резултат от преминали сифилитични поражения.
Зъбните промени са една от находките, които подсказват съществуването на късен вроден сифилис – развиват се т.нар. Хътчинсонови зъби (горни резци с бъчвовидна форма и полулунна изрезка на свободния им край), туберкул на Carabelli (наличие на допълнителен туберкул на кътниците) и зъби на Moser (липса на туберкул на първите постоянни долни кътници). Съчетанието на Хътчинсовнови зъби с паренхиматозен кератит и глухота е известно като триада на Hutchinson. Очите са засегнати от паренхиматозен кератит, който първоначално е едностранен, а впоследствие засяга и двете очи и в крайна сметка води до прогресивна слепота. Засягането на костите води до формиране на стигмати – саблевидни тибии, седловиден нос, квадратна глава, и др. При тази форма на вроден сифилис вътрешните органи се засягат рядко, но ЦНС е въвлечена почти винаги с прогресивно развиваща се увреда. Наблюдават се главоболие, умствена изостаналост, моторни и функционални нарушения в резултат на засягането на различни мозъчни полета. Наблюдават се, макар и рядко ювенилни форми на прогресивна парализа и табес.

Диференциална диагноза при сифилис
В световната медицинска литература от десетилетия сифилисът е известен като заболяване, което имитира клиничния ход на редица други нозологични единици. Многообразието на клиничната картина на болестта, правят диференциалната диагноза с висцералната патология твърде обширна. Многобройни са и дерматологичните заболявания, които трябва да бъдат взети под внимание в диференциално-диагностично отношение. Такива се: amyloidosis

lichen rubber planus
лекарствени ерупции
erythema multiforme
herpes simplex grenitalis
chancroid
лепра
lymphogranuloma venereum
pityriasis rosea
pityriasis rubra pilaris
dermatitis superficialis
рубеола
саркоидоза
краста
различни морфологични форми на микотична инфекция и др.

Диагноза
Диагностиката на сифилиса е комплексна и се основава на клиничната оценка и лабораторната находка. Серологичните тестове доказват наличието на антитела спрямо бледата трепонема в серума на болни от сифилис индивиди. Те са основна част от диагностиката на заболяването. За доказване на луетична инфекция и проследяване на ефекта от проведената терапия се използват две групи тестове: неспецифични (класически, липоидни, кардиолипинови) и специфични (трепонемни).
Сред неспецифичните тестове най-голямо приложение в практиката имат флокулационните тестове:
VDRL (Venereal Disease Research Laboratory)
RPR (Rapid Plasma Reagyn Test)

В редица лаборатории все още с успех се прилага класическата реакция на Wassermann, която по същността си представлява реакция за свързване на комплемента. В около 1% от случаите се установяват фалшиво-положителни за сифилис реакции. Това се дължи на факта, че анти-кардиолипинови антитела се образуват при други заболявания – колагенози, вирусни инфекции, неоплазии, както и при редица състояния – бременност, употреба на алкохол и др.
Специфичните серологични реакции откриват специфични анти-трепонемни антитела. В практиката най-широко приложение имат:
TPHA (Treponema Pallidum Haemagglutination Assay)
ELISA (Enzyme Linked ImmunoSorbent Assay)
FTA-Abs (индиректен имунофлуоресцентен тест с абсорбция) – реакция, която се използва за установяване на IgM антитела в серума на новородени от майки със сифилис (19S IgM FTA-Abs). Този тест се смята за един от основните критерии за доказване на диагнозата вроден сифилис, тъй като IgM-антителата не преминават през плацентарната бариера и могат да бъдат синтезирани само в детския организъм. Това индиректно потвърждава вродената инфекция.
TPI (Treponema Pallidum Immobilization Assay) – най-специфичен от трепонемните тестове и до днес се приема реакцията на Nelson-Mayer, но приложението и е ограничено.
В диагностиката на ранния сифилис (първичен и вторичен) изключително важно място заема ултрамикроскопията и директната имунофлуоресценция. Чрез тези методи е възможно директното визуализиране на бледата трепонема в секрет от суспектната за сифилид лезия. Освен тези специфични изследвания в диагностиката на сифилитичната инфекция се прилагат множество визуализиращи техники, които позволяват търсене и доказване на увреди, настъпили в резултат на заболяването. Такива са рентгенографията за доказване на костно засягане и калцификати в областта на аортата при развитие на сифилитичен мезааортит, ангиография – за установяване типа на засягане на артериалните съдове, ехокардиография и електрокардиография – за установяване степента на засягане на сърдечно-съдовата система.

Лечение на сифилиса
Лечението на сифилитичната инфекция трябва да започне едва след клиничното установяване на заболяването и потвърждаването му чрез допълнителни изследвания. Изключение правят единствено случаите, при които се провежда превантивно лечение на контактни лица. Поради спецификата на болестта тази диагностика в нашата страна се осъществява от специалист дермато-венеролог. Колкото по-рано в хода на болестта започне лечението, толкова по-ефективно е то и прогнозата е по-добра.
Съвременното лечение на сифилис се провежда с пеницилинови препарати, които могат да бъдат приложени под различни форми. При ранните форми на сифилис (първичен, вторичен и ранен латентен) се прилага ретарден Penicillin (Retarpen) със седмична дозировка 2,4 mln IU. Това лечение, както и последващото проследяване, се провежда в амбулаторни условия.

Широко използваното в миналото лечение с кристален Penicillin (дневна доза от 8 mln IU) понастоящем се провежда само при следните случаи:

бременни жени със сифилис
пациенти с невросифилис
висцерални форми на болестта
пациенти с асоциирано протичане на ХИВ-инфекция и сифилис
при новородени с вроден сифилис
Продължителността на антибиотичния курс зависи от стадия на заболяването и от дисеминирането на процеса. Терапията трябва да осигури високо пеницилиново ниво (0,06 E/ml) в продължение на поне 6-8 дележни цикъла на трепонемата.
Лечение с други антибиотици е допустимо единствено в случаи на доказана свръхчувствителност към Penicillin. В тези случаи се прилага Erythromycin или препарати от тертрациклиновата група. В нашата страна не се практикува приетият в САЩ протокол на Wendel, според който при свръхчувствителни към Penicillin хора се провежда десенсибилизация и впоследствие се прилага стандартно пеницилиново лечение според стадия на болестта.

Прогноза на сифилиса
Пациентите, при които е установен сифилис според нормативните документи в страната подлежат на проследяване от специалист дермато-венеролог. Това проследяване е клинично и серологично – осъществява се проследяване на титъра на анти-кардиолипиновите антитела. Този титър се променя във времето и понижаването му е показател за ефективност на проведената терапия. Това серологично проследяване продължава от 1 до 3 години в зависимост от стадия на болестта, в който е проведено лечението. Единствено пациенти с третичен сифилис или сифилис на сърдечно-съдовата система трябва да бъдат проследявани по-дълго с оглед навременното установяване на усложнения.
За пациентите с ранен сифилис прогнозата е добра в случай, че се проведе навременно лечение. При засягане на нервната система лечението също може да бъде успешно без риск от допълнителни усложнения. При пациенти с третичен сифилис прогнозата зависи от давността и степента на развитие на болестта. Изключително важно при случаите с висцерален и невросифилис е да се проведе обстоен преглед за търсене на възможните усложнения, което би имало отношение към определяне на дозировката при лечение.
При бременните жени прогнозата на всеки случай се преценява индивидуално, тъй като зависи както от фазата на инфекцията, така и от срока на бременността при поставяне на диагнозата. Независимо от тези факти обаче установяването на положителни серологични тестове за сифилис изисква провеждане на лечение с кристален Penicillin и проследяване на майката и детето след раждането.